Р Е Ш Е Н И Е

№

гр. Лом, 12.01.2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Ломски районен съд, в публичното съдебно заседание на девети ноември, две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА МИРОНОВА

при секретаря Р.Д., като разгледа докладваното от съдия Миронова гр.д. № 1334 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Главен иск по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Евентуален иск по чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Предявени са искове от ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ ЕАД, ЕИК *********, ****, представлявано от изп.директор И.Г.Д.-М. и Е.Д.К., чрез пълномощника, ю.к. Т.П., срещу И.А.Й., ЕГН **********,***.

Твърди се в исковата молба, че между ответника и третото лице БДСК ЕАД е сключен договор за кредит от 25.07.2008 год., за сумата от 15 000 евро. Поради неизпълнение от страна на ответника на задължението да погасява в срок анюитетните вноски, кредитът бил обявен за предсрочно изискуем и по ч.гр.д. № 2205/2011 год. на РС Монтана били издадени в полза на третото лице-кредитор Заповед по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист. Било образувано изпълнително дело.

Междувременно, с Договор за цесия от 06.07.2012 год., вземането на първоначалния кредитор било поето от настоящия ищец. Той бил упълномощен от цедента да извърши и уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, което сторил.

По образуваното изп.дело встъпил ищеца.

При получаването на поканата за доброволно изпълнение, копие от Заповедта по чл. 417 ГПК и изп.лист, ответникът се възползвал от правото си на възражение, поради което за ищеца е възникнал интерес от предявяването на иск за съществуване на вземането.

Иска се: да бъде признато от съда за установено, че ответникът дължи на ищеца /като правоприемник-цесионер на «Банка ДСК» ЕАД – цедент/ вземания, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 28.11.2011 год. и Изпълнителен лист от 29.12.2011 год., сумата от 12 073,81 евро – главница по кредита, ведно със законнат алихва върху главницата, считано от 02.11.2011 год. до изплащане на вземането; сумата от 1 171,40 евро – договорна лихва за периода от 04.07.2011 год. до 01.11.2011 год., както и направените по частното гражданско дело съдебно-деловодни разноски в размер на 518,11 лв. – държавна такса и 709,05 лв. – юрисконселтско възнаграждение.

Претендират се и направените в заповедното производство – ч.гр.д. № 2205/2011 год. на РС Монтана разноски, в размер на 518, 11 лв. държавна такса и 709,05 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

При условията на евентуалност, в случай, че установителният иск бъде отхвърлен, се иска: да бъде осъден ответника да заплати на ищеца /като правоприемник-цесионер на «Банка ДСК» ЕАД – цедент/ следните суми, произтичащи от неизпълнение на Договора за кредит от 25.07.2008 год.: сумата от 12 073,81 евро – главница по кредита, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.11.2011 год. до изплащане на вземането; сумата от 1171,40 евро – договорна лихва за периода от 04.07.2011 год. до 01.11.2011 год., както и направените по частното гражданско дело съдебно-деловодни разноски в размер на 518,11 лв. – държавна такса и 709,05 лв. – юрисконселтско възнаграждение.

Претендират се и направените в настоящото производство разноски, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение в размер на 1323,15 лв.

Писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил от ответника, чрез пълномощникът му, адв. Р. Б., МАК.

На първо място, ответникът е направил отвод на подсъдност на РС Монтана, пред който съд е протекло заповедното и първоначално се е развило исковото производство. Отводът е уважен с определение на МРС от 07.07.2016 год.

Отделно от това, счита исковете за допустими, но неоснователни, като твърди, че вземането не е предсрочно изискуемо, а цесията не е съобщена на длъжника по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.

Съдът, като анализира и прецени доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По ч.гр.д. № 2205/2011 г. по описа на РС – Монтана е издадена на осн. чл.417 ГПК Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ от 28.12.2011 г. в полза на кредитора БАНКА ДСК ЕАД, ЕИК *********, против ответника И.А.Й., ЕГН **********, за сумата от 12 073,81 евро – главница, сумата от 1 171,40 евро – лихва за забава за периода 04.07.2011 г. – 01.11.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.11.2011 год. – датата на подаване на заявлението, до изплащане на вземането, както и сумата от 518,11 лв. държавна такса и 709,05 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

Посочено е в заповедта, че вземането е установено от извлечение от счетоводна книга на кредитора – сметка № 0000000015932920 към Договор за текущо потребление от 25.07.2008 год.

Издаден е въз основа на горната Заповед и Изпълнителен лист от 29.12.2011 год.

Образувано е /на 14.03.2012 год. – л. 26 от гр.д. № 728/2016 год. на МРС/, изп.д. № 905/2012 год. на ЧСИ С.Я., рег. № 844 КЧСИ, като поканата за доброволно изпълнение, ведно с издадените заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК е връчена на ответника на 01.03.2016 год.

На 07.03.2016 год., ответникът е подал възражение по чл. 414 ГПК против издадената Заповед по чл. 417 ГПК.

Възражението е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК.

Съдът, с разпореждане от същата дата, 07.03.2016 год., получено от заявителя на 11.03.2016 г., му е указал правото да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок от съобщението.

Едновременно с възражението по чл. 414 ГПК, длъжникът, на осн. чл. 419 ГПК е обжалвал разпореждането за издаване на изпълнителен лист по ч.гр.д. № 2205/2011 г. по описа на РС – Монтана и с Определение от 19.04.2016 год., по ч.гр.д. № 111/2016 год. на ОС Монтана разпореждането на РС Монтана от 28.12.2011 год. по ч.гр.д. № 2205/2011 год. по описа на съда е отменено, а издаденият изпълнителен лист – обезсилен.

Исковата молба на ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ ЕАД е подаден на 11.04.2016 год. /видно от пощенското клеймо/.

С Договор за кредит за текущо потребление от 05.07.2008 год., сключен между БДСК ЕАД и ответника, последният е получил заем в размер на 15 000 евро, със срок за погасяване 120 месеца. Изготвен е погасителен план. Договорът е бил обезпечен със сключен на същата дата между страните Договор за залог върху вземания по трудово правоотношение. Кредитополучателят е бил запознат и с Общите условия на банката.

Съгл. чл. 19.2 от Общите условия на банката за предоставяне на кредити за текущо потребление, при допусната забава на плащането на главница и/или лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие. До предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред, остатъкът от кредита се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на 10 процентни пункта.

Образувано е, по искане на БДСК ЕАД, /на 14.03.2012 год. – л. 26 от гр.д. № 728/2016 год. на МРС/, изп.д. № 905/2012 год. на ЧСИ С.Я., рег. № 844 КЧСИ.

С молба до ЧСИ от 21.03.2016 год., настоящият ищец, ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ ЕАД е посочил, че по силата на Договор за покупко-продажба на вземания от 06.07.2012 год. е придобил вземането на първоначалния кредитор и е поискал да бъде конституиран като взискател по изпълнителното дело.

Приложени са: Договор за покупко-продажба на взимания /цесия/, сключен между първоначалния кредитор и ищеца на 06.07.2012 год., списък на вземанията, които се цедират /задължението на ответника е описано на стр. 13 от списъка/ и потвърждение от 17.07.2012 год. за извършената цесия.

Цедентът с изрично пълномощно е упълномощил цесионера да извърши от негово име действията по уведомяване на длъжниците, съобразно изискванията на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.

Съобразно дадените му правомощия, с писмо, датирано от 17.07.2012 год., цесионера/ищец е уведомил ответника от името на първоначалния кредитор, за извършената покупко-продажба на вземането.

По делото липсват доказателства това писмено уведомление да е достигнало до ответника. Приложено е известие PSFABG0021HIZ OTPF за доставяне на писмо с непосочено съдържание, подадено от ищеца и адресирано от ответника, което обаче е върнато с отбелязване, че получателят се е преместил на друг адрес.

Видно от заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от в.л. Н.И.П., кредитът е усвоен напълно на 25.07.2008 год.

Последната погасителна вноска по Договора за кредит от 25.07.2008 год., сключен между БДСК ЕАД и ответника е била внесена на 15.07.2011 год., като след 02.11.2011 год. няма извършвани плащания.

Задължението по договора за кредит към 13.04.2016 год. /датата на входиране на и.м./ е в размер на 13 245,21 евро, от които: главница – 12 073,81 евро и договорна лихва за периода 04.07.2011 год. – 01.11.2011 год. – 1 171,40 евро.

Ищецът признава, че ответникът не е бил уведомяван за обявената предсрочна изискуемост на задължението от цедента.

При така установеното се налагат следните правни изводи:

Относно предявените главни установителни искове по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:

Исковете са допустими, т.к. са предявени в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, от лице, притежаващо процесуална и материалноправна легитимация.

С Определението от 19.04.2016 год. по ч.гр.д. № 111/2016 год. на ОС Монтана е отменено Разпореждането на РС Монтана от 28.12.2011 год. по ч.гр.д. № 2205/2011 год., с което е постановено незабавно изпълнение на издадената по с.дело Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК срещу ответника и е обезсилен издаденият изпълнителен лист, но не е отменена самата Заповед.

За да бъдат уважени предявените искове, е необходимо по делото да бъде установено наличието на определените в закона предпоставки: валидно облигационно отношение между ответника И.А.Й. и Банка ДСК ЕАД – Договор за кредит за текущо потребление от 25.07.2008 год., размера на този кредит, както и че същият е усвоен, настъпването на въведената предсрочна изискуемост на кредита, уговорената с него възнаградителна лихва, както и нейният размер за процесния период, валиден договор за цесия, с който процесното вземане е прехвърлено от Банка ДСК ЕАД – цедент на ОТП Факторинг България ЕАД – цесионер, получено от длъжника/ответник уведомяване за извършената цесия, както и че цедента е упълномощил цесионера да извърши уведомяването на длъжника за цесията от негово име.

В настоящия случай, от събраните по делото доказателства безспорно се установява наличието на валидна облигационна връзка между Банка ДСК ЕАД и И.А.Й., за сумата от 15 000 евро, въз основа на Договор за кредит за текущо потребление от 25.07.2008 год., като главницата по договора е била надлежно усвоена от ответника/кредитополучател и не е била възстановена в уговорените между страните срокове и към момента.

Съдът приема, че липсват доказателства ответникът да е бил редовно уведомен за извършената цесия от ищеца-цесионер въз основа на изричното му упълномощаване, тъй като не се установява по безспорен начин, че известието за доставяне, с което изпратеното до ответника писмо е върнато като невръчено с отбелязване, че получателят се е преместил на друг адрес /л. 40 от гр.д. № 728/2016 год. на МРС/ е съдържало именно приложеното на л. 39 от с.д. известие за извършена цесия, датирано от 17.07.2012 год.

С оглед константната съдебна практика, такова уведомяване не може да бъде извършено с връчването на издадената заповед за незабавно изпълнение.

Независимо от горното, съдът намира, че с подаването на исковата молба, в която е обективирано такова искане и към която е приложено известието за цесия, както и пълномощното от цедента, има характер на съобщаване по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.

За това следва да се приеме, че кредитополучателят/ответник е надлежно уведомен за извършеното прехвърляне на вземането от банката в полза на ищеца/цесионер с получаването на исковата молба и приложените към нея доказателства.

В този смисъл е задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК /Р. № 78/09.07.2014 год., по т.д. № 2352/2013 год., ІІ ТО, Р. № 3/16.04.2014 год., по т.д. № 1711/2013 год., І ТО/.

Без значение е и обстоятелството, че уведомлението е извършено от цесионера, а не от цедента, тъй като това е направено въз основа на изрично упълномощаване от страна на цедента. Такова упълномощаване е допустимо.

В този смисъл е съдебната практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК /Р. № 137/02.06.20105 год., по гр.д. № 5759/2014 год., ІІІ ГО/.

При тези съображения, съдът приема, че Договорът за цесия от 06.07.2012 год. е валиден, а ищецът ОТП Факторинг България ЕАД, като носител на процесното вземане е процесуално и материално-правно легитимиран да води настоящия иск срещу ответника.

Тъй като цесията не е изрично потвърдена от длъжника, последният разполага с всички свои възражения срещу първоначалния кредитор. Цесионерът не би могъл да има повече права от своя праводател.

С оглед задължителните указания по тълкуването на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции (т.18 от ТРОСГТК 4/2013), фактическият състав, пораждащ вземането на банка-заявител да получи предоставена главница по кредит преди изтичане на уговорен в полза на длъжника срок налага позоваване на две предпоставки: обективен факт, уговорен като основание за едностранно изменение на договора и упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем с изявление, достигнало до длъжника.

Видно от исковата молба, както и от посоченото в т. 14 на Заявлението по чл. 417 ГПК, подадено на 02.11.2011 год., настъпването на предсрочната изискуемост на дължимите кредитни задължения се претендира в хипотезата на т. 19.2 от Общите условия към договора за кредит.

Съгласно посочената разпоредба, при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става автоматично предсрочно изискуем и се отнася в просрочие.

Безспорно е обаче, че упражняването на това потестативно право се нуждае от нарочно за целта волеизявление на кредитора, каквото в случая липсва.

Ето защо, в настоящия случай по делото не е установено, а не се и твърди, че банката изрично е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника – кредитополучател, съобразно дадените в т. 18, ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело №4/2013 г. на ВКС, ОСГТК разрешения, поради което съдът приема, че не е надлежно удостоверено настъпването на предсрочната изискуемост на вземанията на банката-кредитор към момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение.

Така на практика заявителят Банка ДСК ЕАД е покрил само първия елемент от фактическия състав, съответно заявеното вземане не е очертано като изискуемо към момента на сезиране на заповедния съд. В заявлението не е очертан вторият елемент от фактическия състав, съответно такъв липсва и в приложените към заявлението документи /чието съдържание може да се преценява при индивидуализацията на заявеното право по арг. от т. 2б от ТРОСГТК, ВКС № 4/2013 год.

Доколкото установителният иск по чл. 422 ГПК има за предмет установяване само на притезанието, за което е издадено вече изпълнителното основание, извън предмета му остават всички други правопораждащи факти, посочени извън заявлението.

В този смисъл, обстоятелствената част на допустимия установителен иск се свежда само до първия елемент от фактическия състав за пораждане на вземането и при разглеждането му не могат да се съобразяват допълнително посочени едва в исковата молба твърдения за изпратени от кредитора уведомления, нито други нововъзникнали факти /Р. № 161/08.02.2016 год. по т.д. № 1153/2014 год., ВКС, ІІ ТО/.

Уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване на препис от исковата молба или по друг начин след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, включително в хода на исковото производство, има за последица настъпване на изискуемостта към този момент, но променя основанието, на което е издадена заповедта. Недопустимостта на изменение на основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение е съгласно т. 11.б от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК.

Ето защо, макар и да се доказаха изцяло твърденията на ищеца по допуснатото просрочие над 90 дни, то не би могло да се установи довършване на фактическия състав, пораждащ заявеното притезание.

Доколкото предсрочната изискуемост е резултат от промяна в поведението на длъжника, след като кредиторът е упражнил потестативното си право, заявеният като просрочен дълг е принципно различно субективно право от разсрочени вноски по погасителен план, части от главница с добавени лихви.

За това претенцията за установяване на заявеното вземане следва да се отхвърли в цялост.

Обусловена от предсрочната изискуемост на главницата е и претенцията за санкциониращи лихви, начислена в извлечението и претендирана за периода на твърдяно забавено плащане на целия остатък от главницата след датата на обявена предсрочна изискуемост. Основанието за тази претенция не е изрично описано в заявлението, но в чл. 19.2 от приложените към него общи условия като допълнителна санкция за допусната забава е предвидено олихвяване на предсрочно изискуем дълг с договорен лихвен процент, завишен с 10 пункта.

Съответно на недължимостта на предсрочно изискуема главница в целия период, за който тази санкция е начислена по сметката на длъжниците, липсва основание за събирана на този вид лихва, поради което и тази претенция следва да бъде отхвърлена.

Относно предявеният в условията на евентуалност осъдителен иск по чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:

Решението за отхвърляне на установителния иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК за частта от кредита, за която кредиторът е счел, че е настъпила предсрочна изискуемост, не преклудира правото му да ги събере по съдебен ред. Това право може да се упражни с осъдителен иск, включително съединен с иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, както и по реда на иницииране на ново заповедно производство. В този смисъл е Решение № 139/05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС, І т.о.

С оглед на това, предявеният при условията на евентуалност осъдителен иск в настоящото производство се явява допустим.

С исковата молба, при условията на евентуалност, в случай, че установителният иск бъде отхвърлен, се иска: да бъде осъден ответника да заплати на ищеца /като правоприемник-цесионер на «Банка ДСК» ЕАД – цедент/ следните суми, произтичащи от неизпълнение на Договора за кредит от 25.07.2008 год.: сумата от 12 073,81 евро – главница по кредита, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.11.2011 год. до изплащане на вземането; сумата от 1171,40 евро – договорна лихва за периода от 04.07.2011 год. до 01.11.2011 год., както и направените по частното гражданско дело съдебно-деловодни разноски в размер на 518,11 лв. – държавна такса и 709,05 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

Така предявеният осъдителен иск е за сума представляваща пълния размер на задължението на ответника по договора за кредит, в случай, че същият е обявен за предсрочно изискуем.

По силата на т. 12 от договора за кредит, неразделна част от същия са Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление на физически лица, като ответникът е заявил, че е получил същите и ги е приел с подписването на договора.

По силата на т. 19.2 от посочените Общи условия, при допусната забава в плащанията на главницата и/или лихвата над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие.

От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза с вещо лице Н.И.П., неоспорена от страните се установява, че са налице предвидените в т. 19.2. от Общите условия към договора за кредит предпоставки за предсрочна изикуемост на кредита, като правото на кредитора да се възползва от тази възможност е упражнено с предявяването на настоящата искова молба.

Това е така, тъй като освен, че кредита се претендира в пълния му размер, исковата молба съдържа изрично твърдение, че кредита е предсрочно изискуем.

За това, осъдителният иск за претендираната главница следва да бъде уважен в цялост – за сумата от 12 073,81 евро.

Върху тази сума следва да се присъди и законната лихва за забава по чл. 86 ЗЗД, но не както се претендира от ищеца – от датата 02.11.2011 год., която е датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, а от датата на предявяването на иска – 13.04.2016 год., до окончателното плащане.

Освен съображенията, изложени по-горе при обсъждането на предявения главен иск по чл. 422 ГПК, следва да се допълни, че упражняването на правата по издадения изпълнителен лист в полза на цедента от цесионера не може да замести уведомление, доколкото няма данни за връчване на каквито и да било документи по цесията с поканата за доброволно изпълнение. Представените с отговора по частната жалба срещу незабавното изпълнение книжа не подлежат на връчване на длъжника, поради което и в настоящото производство не може да се отчитат за надлежно уведомяване.

Независимо от горното обаче, уведомлението за извършената цесия е достигнало до ответника с връчването на исковата молба и приложените доказателства по настоящото производство – т.е. на 02.06.2016 год. /Р. № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК/.

Към този момент цесията е породила действието си по отношение на длъжника, поради което ефекта от уведомяването следва да се отчете като новонастъпил пред съда факт, стабилизиращ легитимацията на цесионера като титуляр на спорното материално право.

В случая книжата съдържат както уведомленията, изготвени от изрично упълномощения цесионер, така и самата цесия и потвърждението й от цедента, поради което уведомяването следва да се зачита като изрична воля на стария кредитор.

Пълният комплект от книжа, необходими за противопоставяне на цесията на длъжника са връчени, поради което уведомяването на длъжника следва да се приеме за налично. /Р. № 123 от 24.06.2009г на ВКС по т.д. 12/2009г, 2 т.о. и Р. №137 от 02.06.2015г на ВКС, по гр.д. 5759/14г, ІІІ ГО/.

Доколкото целта на уведомяването по чл. 99 ал. 3 ЗЗД, е да позволи на длъжника да се позове на добросъвестно осъществено от него изпълнение преди узнаването на цесията, а такива възражения изобщо не се правят в настоящия процес, закъснялото уведомяване от упълномощения цесионер е изцяло без правно значение /Р. № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II ТО/.

Основателна и следва да бъде уважена в цялост е и претенцията за осъждане на длъжника да заплати сумата от 1 171,40 евро, представляваща договорна лихва за периода от 04.07.2011 год. д 01.11.2011 год. включително. Претенцията се основава на договора за кредит, сключен между ответника и цедента, а размерът й се установява от заключението на неоспорената от страните съдебно-счетоводна експертиза.

Относно разноските:

И двете страни претендират разноски.

Видно от представеният от ищцовата страна списък по чл. 80 ГПК, сторените от него разноски в хода на това производство са в общ размер на 2006,15 лв., от които: 533,00 лв. – д.т., 1323,15 лв. – юрисконсултско възнаграждение и 150 лв. – депозит за в.л.

Ответникът е направил искане на процесуалния му представител, адв. Р. Б., МАК, да бъде присъдено, на осн. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, адвокатско възнаграждение в общ размер на 1307,16 лв.

Искането да бъде осъден ответника да заплати на ищеца и направените от цедента във връзка с воденото заповедно производство по ч.гр.д. № 2205/2011 год. на МРС съдебно-деловодни разноски в размер на 518,11 лв. – държавна такса и 709,05 лв. – юрисконсултско възнаграждение обаче е неоснователно и следва да се отхвърли. Тези разноски биха подлежали на възстановяване от ответника само в случай, че беше преценен за основателен предявеният установителен иск по чл. 422 ГПК. Предвид отхвърлянето на този иск обаче, разноските по заповедното производство не следва да бъдат присъждани. Искането следва да се отхвърли /по арг. от т. 12 на ТРОСГТК № 4/2013 год./

Тъй като претенцията на ищеца в пълен размер бе уважена по евентуалния осъдителен иск, то на същия следва да бъдат присъдени направените от него пред тази инстанция разноски в исковото производство, съобразно представеният по делото списък по чл. 80 ГПК в размер на 2006,15 лв.

Мотивиран от горното, Съдът

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ предявените от ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ ЕАД, ЕИК *********, ****, срещу И.А.Й., ЕГН **********,***, искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. 430 ТЗ, вр. чл. 99 ЗЗД: да бъде признато от съда за установено, че ответникът дължи на ищеца /като правоприемник-цесионер на «Банка ДСК» ЕАД – цедент/ вземания, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 28.12.2011 год. и Изпълнителен лист от 29.12.2011 год. по ч.гр.д. № 2205/2011 год. на РС Монтана, сумата от 12 073,81 евро – главница по кредита, ведно със законнат алихва върху главницата, считано от 02.11.2011 год. до изплащане на вземането; сумата от 1 171,40 евро – договорна лихва за периода от 04.07.2011 год. до 01.11.2011 год., както и направените по частното гражданско дело съдебно-деловодни разноски в размер на 518,11 лв. – държавна такса и 709,05 лв. – юрисконсултско възнаграждение, като НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ.

ОСЪЖДА, на основание чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, И.А.Й., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ на ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ ЕАД, ЕИК *********, ****, като правоприемник-цесионер на «Банка ДСК» ЕАД – цедент/, следните суми, произтичащи от неизпълнение на Договора за кредит от 25.07.2008 год.: сумата от 12 073,81 евро – главница по кредита, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.04.2016 год. до изплащане на вземането; сумата от 1171,40 евро – договорна лихва за периода от 04.07.2011 год. до 01.11.2011 год., както и направените за водене на делото пред тази инстанция съдебно-деловодни разноски в размер на 2006,15 лв., като ОТХВЪРЛЯ исковете за присъждане на законната лихва върху главницата за времето от датата на подаване на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК – 02.11.2011 год. до датата на предявяване на исковете, както и на направените по частното гражданско дело № 2205/2011 год. на РС Монтана съдебно-деловодни разноски в размер на 518,11 лв. – държавна такса и 709,05 лв. – юрисконсултско възнаграждение, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Монтана в двуседмичен срок от съобщението.

След влизане в сила на решението, препис от същото ведно с ч.гр.д. № 2205/2011 год. на РС – Монтана, да се изпрати на РС – Монтана.

Районен съдия: