Решение по Гражданско дело 1043/2015г.

Р Е Ш Е Н И Е

гр. Лом, 03.02.2017 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Ломският районен съд, V-ти състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети януари, две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА МИРОНОВА

при секретаря Р.Д., като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 1043 по описа за 2015 г., и въз основа и доказателствата по делото, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по искове с правно основание - чл. 128, т. 2 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и 220, ал. 1 КТ.

Предявени са обективно съединени искове от Е.И.К., ЕГН **********, от ****, чрез пълномощника си, адв. Р. Б., МАК, срещу МАНИФАТУРА ФОРТЕ ЕООД, ЕИК *********, ****, за неплатено трудово възнаграждение, обезщетение за неспазено предизвестие при уволнение и обезщетение за неползван платен годишен отпуск.

В исковата си молба ищцата твърди, е бла назначена с трудов договор № 157/22.10.2007 год. при ответника, на длъжността „окачествител“, като с последното допълнително споразумение към трудовия договор между страните е било договорено месечно трудово възнаграждение в размер на 750 лв.

Със Заповед № 152/24.04.2015 год. трудовото правоотношение е било прекратено от работодателя, считано от 25.04.2015 год., на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ /поради спиране на работата за повече от 15 дни/. Заповедта за уволнение е била връчена на ищцата на 24.04.2015 год.

Твърди се, че след прекратяването на трудовото правоотношение между страните, са останали неизплатени от работодателя трудови възнаграждения, както следва:

- 619,54 лв. – за м. Февруари, 2015 год.,

- 472,30 лв. – за м. Март, 2015 год.,

- 359,67 лв. – за м. Април, 2015 год.,

- 422,82 лв. – за м. Май, 2015 год.,

Твърди се също, че работодателят не е изплатил и обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ /за неползван платен годишен отпуск/ - в размер на 510,11 лв., както и обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ /обезщетение при съкращение/ - в размер на 600 лв.

Въпреки многобройните разговори с ответника, той не бил погасил тези си задължения.

За това се иска от съда да постанови решение, с което да бъде осъден ответника да заплати на ищцата сумите: трудови възнаграждения, както следва: - 619,54 лв. – за м. Февруари, 2015 год., - 472,30 лв. – за м. Март, 2015 год., - 359,67 лв. – за м. Април, 2015 год., - 422,82 лв. – за м. Май, 2015 год., обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ /за неползван платен годишен отпуск/ - в размер на 510,11 лв., както и обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ /обезщетение при съкращение/ - в размер на 600 лв.

Претендират се и сторените разноски в размер на 438,91 лв., които ответникът да бъде осъден да заплати на осн. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

С писмения си отговор, представен в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът оспорва исковете като неоснователни и моли да бъдат отхвърлени изцяло, като претендират сторените в процеса разноски.

В тежест на ответника е да докаже, че не дължи претендираните суми /поради плащане, както се твърди/.

В открито съдебно заседание ищцата не се явява, представлява се от адв. Р. Б., който прави отказ от иска за неплатено трудово възнаграждение за м. Май, 2015 год., както и намалява размера на претенцията по чл. 224, ал. 1 КТ – на 229,52 лв., така, както е установено от вещото лице, като се отказва от разликата до първоначално претендираните 510,11 лв.

Също така увеличава размера на претендираното обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ от 600 лв. на 602,51 лв. – така, както е установено от вещото лице за м. Март, 2015 год.

Направените изменения на претенциите по чл. 222, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 КТ, както и частичен отказ от иска по чл. 128, т. 2 КТ са приети с протоколно определение от 19.01.2017 год.

Счита, че от ангажираните по делото доказателства се установява, че действително цялата претендирана сума е изплатена от страна на ответника, но това е станало след завеждането на делото, поради което не са налице предпосавките на чл. 78, ал. 2 ГПК и претендира разноски.

Ответникът, редовно призован не се явява, не се представлява. В писмено становище управителят на дружеството възразява срещу искането за присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищцата, като счита, че не са налице предпоставките тя да ползва такава. Алтернативно прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

С оглед изясняване на част от спорните по делото въпроси съдът допусна изслушването на съдебно-икономическа експертиза от ВЛ С.П., чието заключение като неоспорено от страните прие по делото.

Съдът, като взе предвид доводите на страните,събраните по делото доказателства, като ги съобрази по реда в ГПК, намира за установено следното:

От фактическа страна:

От представените по делото доказателства съдът приема за безспорно установено, а и не се спори между страните, че между тях е имало валидно трудово правоотношение, възникнало по силата на Трудов договор № 157/22.2007 год., прекратено със Заповед № 152/24.04.2015 год. на осн. чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ, поради спиране на работа за повече от 15 работни дни – считано от 25.04.2015 год.

Видно от изхождащата от работодателя справка от 08.07.2015 год., неизплатеното на ищцата трудово възнаграждение е както следва:

- 619,54 лв. – за м. Февруари, 2015 год.,

- 472,30 лв. – за м. Март, 2015 год.,

- 359,67 лв. – за м. Април, 2015 год.,

- 422,82 лв. – за м. Май, 2015 год. – обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ за 18 дни.

Твърди, че сумите за трудово възнаграждение, които претендира ищцата са платени с вносна бележка от 06.08.2015 год. /след завеждането на делото/, а претендираните обезщетения по чл. 222, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ не се дължат. Това е така, тъй като обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ е платено – това всъщност е претендираното трудово възнаграждение за м. Май, 2015 год., което предвид факта, че правоотношението е прекратено считано от 25.04.2015 год. няма как да се дължи, а обезщетение за неползван платен годишен отпуск не се дължи, тъй като към момента на прекратяването на ТПО няма такъв.

С отговора си ответникът е представил доказателства за изплатени на ищцата 1874,33 лв., която сума е сбор от исковите суми за трудово възнаграждение.

Видно от приложената Справка от ДБТ – Лом, ищцата Е.И.К. е регистрирана като безработна на 27.07.2015 год.

От приложената справка от ТД на НАП се установява, че за времето от 11.11.2015 год. до 25.07.2016 год. ищцата е била в трудово правоотношение, също прекратено, с друга фирма.

Приложено е копие от трудовото досие на ищцата при ответника

Видно от документите, съдържащи се в трудовото досие, на 25.03.2015 год. на ищцата е било връчено от работодателя предизвестие за прекратяване на ТПО на осн. чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ. На същата дата ищцата е декларирала липса на предпоставките на чл. 313а и чл. 333 КТ.

По делото е назначена и изслушана съдебно-икономическа експертиза и допълнителна такава с вещо лице С. П.. За да изготви заключението си, вещото лице се е позовало на приложените по делото писмени доказателства, ангажирани от страните, както и на доказателствата, намиращи се в офиса на ответника – трудово досие и ведомост за заплати за процесния период.

Видно от заключението, което се възприема от съда като обективно изготвено и не е оспорено от страните по делото се установява, че за месеците февруари, март и април, 2015 год., на ищцата се полагат като възнаграждения за положен труд, престой и отпуск в общ размер на 1451,51 лв., както и обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ в размер на 516,24 лв., или общо 1967,75 лв. по двата иска

Сумата 1874,33 лв. е изплатена от работодателя с вносна бележка от 06.08.2015 год.

За времето от 9 дни – от датата на подаване на исковата молба 29.07.2015 год., до датата на плащане – 06.08.2015 год., законната лихва върху горната сума е в размер на 4,40 лв., като тази сума е преведена по сметката на ищцата на 11.08.2015 год.

По отношение на обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ вещото лице е установило, че полагащото се на ищцата обезщетение е в размер на 516,24 лв. Във фиш за м. Май, 2015 год., това обезщетение е начислено в размер на 510,11 лв., или останалата неизплатена сума е 6,13 лв.

По отношение на претенцията за неползван платен годишен отпуск, вещото лице е установило, че за 2014 год. ищцата е използвала всички полагащи й се 25 дни, полагащи й се за тази година. През 2015 год. е ползвала 8 дни отпуск за същата година, разрешен й със Заповед на работодателя от 01.04.2015 год., за времето от 14-ти до 23-ти април, като това е отпускът, който и се полага за отработеното време преди прекратяването на ТПО. Според вещото лице, в трудовото възнаграждение на ищцата е начислено възнаграждение за 8 дни отпуск в размер на 217,80 лв., а реално полагащите й се са били 229,52 лв., или работодателят е начислил възнаграждение с 11,72 лв. по-малко от дължимото. /или общо 17,85 лв./

С допълнителна молба, във връзка със заключението на вещото лице, ответникът е представил вносна бележка за изплатена на ищцата, на 17.01.2017 год. сумата от 20,53 лв. Към молбата е представена и разпечатка от електронен калкулатор лихви, видно от която законната лихва върху сумата от 17,85 лв. за периода 29.07.2015 год. /датата на предявяване на иска/ до 17.01.2017 год. /датата на плащане/ е в размер на 2,68 лв.

Ищцата, чрез процесуалния си представител оспорва допълнителното заключение на вещото лице само в тази му част, в която като база за определяне обезщетението по чл. 222 КТ е определено възнаграждението за м. Април, 2015 год., като счита, че за такава база следва да се приеме възнаграждението за м. Март, 2015 год., което в първото заключение е установено на сумата от 602,51 лв.

От така приетата за установена фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

І. По иска с правно основание чл.128, т. 2 КТ:

По делото не се спори, че между страните е имало валидно трудово правоотношение, което е било прекратено с приложената Заповед на работодателя от 24.04.2015 год.

Доколкото предявените искове са осъдителни, в тежест на ищеца е да докаже претенциите си по основание и размер.

Работодателят е длъжен в установените срокове да начислява във ведомости за заплати трудовите възнаграждения на работниците и служителите за положения от тях труд; да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.

Ищцата претендира да бъде осъден ответника да заплати на ищцата сумите: трудови възнаграждения, както следва: - 619,54 лв. – за м. Февруари, 2015 год., - 472,30 лв. – за м. Март, 2015 год., - 359,67 лв. – за м. Април, 2015 год., - 422,82 лв.

От доказателствата по делото се установява, че ответникът не е изпълнил своевременно задължението си да заплаща дължимото на ищцата трудово възнаграждение, както и, че същото е изплатено изцяло, ведно със законната лихва за забава след завеждането на делото. /три дни след получаването на исковата молба и в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК/.

За това исковете по чл. 128, т. 2 КТ следва да се отхвърлят като погасени поради плащане.

ІІ. По иска с правно основание чл.224, ал. 1 КТ:

Разпоредбата на чл. 224, ал. 1 от КТ предвижда, че при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неползвания си платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, като съгласно ал. 2 обезщетението се изчислява по реда на чл. 177 от КТ на базата на полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение към деня на прекратяването на трудовото правоотношение.

Видно от данните по делото, в Заповед № 152/24.04.2014 год. на Управителя на дружеството, работодателят не е посочил, че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение ищцата има неползван платен годишен отпуск.

След приетото в с.з. изменение на размера на претенцията по чл. 224, ал. 1 КТ, ищцата претендира осъждането на ответника да й заплати сумата от 229,52 лв., представляващи обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2015 год.

Видно от заключението на вещото лице, както и от доказателствата по делото, ищцата няма неползван платен годишен отпуск за предходни години, а за текущата 2015 година е използвала 8 дни платен годишен отпуск – за периода 14-23 април. Толкова – осем дни е отпускът, който се полага на ищцата съобразно отработеното през 2015 год. време. Този отпуск е ползван, начислен и изплатен от работодателя със заплатата за м. Април, 2015 год.

За това съдът приема, че от доказателствата по делото се установява, че ищцата няма неползван платен годишен отпуск и искът следва да се отхвърли като неоснователен.

ІІІ. Относно иска по чл. 222, ал. 1 КТ:

Съгл. посочената разпоредба, при уволнение поради закриване на предприятието или на част от него, съкращаване в щата, намаляване обема на работа, спиране на работата за повече от 15 работни дни, при отказ на работника или служителя да последва предприятието или неговото поделение, в което той работи, когато то се премества в друго населено място или местност, или когато заеманата от работника или служителя длъжност трябва да бъде освободена за възстановяване на незаконно уволнен работник или служител, заемал преди това същата длъжност, работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя. Обезщетението е в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа, но за не повече от 1 месец. С акт на Министерския съвет, с колективен трудов договор или с трудовия договор може да се предвижда обезщетение за по-дълъг срок. Ако в този срок работникът или служителят е постъпил на работа с по-ниско трудово възнаграждение, той има право на разликата за същия срок.

В случая не се твърдят и не се установяват основания за по-високо обезщетение от общо предвиденият в изр. 1-во едномесечно.

Претендира се от ищцата обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ в размер на 602,51 лв.

От доказателствата по делото /копие от трудова книжка/ се установява, че ищцата не е работила през месеца, следващ уволнението. Подала е молба-декларация до работодателя от 25.05.2015 год., и такова обезщетение е начислено през същия месец.

От заключението са съдебно-счетоводната експертиза размерът на дължимото се на ищцата обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ е установено на 516,24 лв., като вещото лице е изчислило тази сума на база среднодневното възнаграждение за м. Април, 2015 год.

Сумата от 516,24 лв., представляваща размера, установен от вещото лице е платена от ответника след завеждането на иска.

Според процесуалния представител на ищцата, това обезщетение следва да се определи в съответствие с разпоредбата на чл. 228 КТ, на база възнаграждението за м. Март, 2015 год., което във фиша за работна заплата е в размер на 602,51 лв. – в който размер е направено и прието увеличение на иска.

Вещото лице обаче е установило възнаграждението за м. Март след приспадане на данък общ доход и нормативно определените осигурителни вноски на 472,30 лв.

От приложения по делото фиш за работна заплата, издадена от работодателя на ищцата, се установи, че брутното трудово възнаграждение на ищцата за месец март 2015 год. – месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за обезщетението по чл. 222, ал.1 от КТ (чл. 228, ал.1 от КТ), е в размер 602,51 лв.

Установеният от вещото лице размер 472,30 лв. е изчислен след приспадане на данък общ доход и нормативно определените осигурителни вноски, съгласно чл. 9, ал.3, т.5 във вр. с ал.5 от КСО.

Тези удръжки работодателят е задължен да направи и без съгласието на работника или служителя, поради което се приема, задължението му към последния е в размер на остатъка от чистата сума за получаване.

Това е така и в случая, когато се присъжда брутното трудово възнаграждение, тъй като данъкът и осигурителните вноски са публични държавни вземания /чл.162, ал. 2, т. 1 от ДОПК/, а в изпълнителното производство държавата се смята винаги присъединен взискател за дължимите й от длъжника публични вземания, съгласно чл. 458 от ГПК /чл.353 от ГПК отм./. Съдебният изпълнител при събиране на дължимото трудово възнаграждение /респ. обезщетение/ е длъжен да отдели суми за изплащане на тези задължения и това би довело до абсурдната ситуация при образувано изпълнително дело за събиране на вземането си цялата сума да бъде събрана за публичните държавни вземания. Според настоящия съдебен състав ищцата няма интерес от подобно разрешаване на случая, при положение, че вече й е платено цялото обезщетение, което би получила.

Ето защо и с оглед прилагане на задължителната за съда практика на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, обективирана в Решение № 166 от 25.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 220/2009 г., III г. о., ГК, съдът счита, задължението на ответника за обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ следва да бъде преценено в размера, установен от вещото лице в допълнителната съдебно-счетоводна експертиза – 516,24 лв., като се отхвърли над този размер, до претендираната сума от 602,51 лв. – за сумата от 86,27 лв., представляваща на дължимите от ищцата данък общ доход и осигуровки, като това се посочи изрично в решението.

За това претенцията следва да се отхвърли изцяло, като погасена поради плащане.

ІV. Относно разноските:

Процесуалният представител на ищците, адв. Р. Б. претендира да му бъдат присъдени разноски за осъществената безплатна правна защита. Представя списък по чл. 80 ГПК, видно от който се претендират разноски на осн. чл. 38, ал. 2, ГПК, изчислени по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 год., върху материален интерес 2984,44 лв. /колкото е общата първоначална цена на предявените искове.

Ответната страна не доказва да е направила разноски пред тази инстанция.

Възразява срещу искането за присъждане на адвокатско възнаграждение за ползваното от ищцата адвокатско представителство, като на първо място прави възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение, на следващо място счита, че претенцията по същество е неоснователна, тъй като исковите суми са изплатени на ищцата и следователно тя не е била материално затруднена. Цитира практика на ВКС – Решение № 97/06.07.2009 год., по т.д. № 745/2008 год., ІІ ТО и Определение № 152/17.06.2013 год., по т.д. № 650/2012 год., ІІ ТО.

Възражението за неоснователност на претендираното адвокатско възнаграждение поради липса на предпоставките на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата съдът намира за неоснователно. На първо място следва да се отбележи, че цитираната практика на ВКС е неотносима към настоящия случай. Отделно от това, видно от приложеният по делото Договор за правна помощ от 28.07.2015 год., адв. Р. Б., МАК е оказал безплатна правна помощ на ищцата, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА – като на материално затруднено лице. Съдът не споделя становището на ответника, че по делото липсват доказателства ищцата да е такова лице. Напротив, установява се от приложените доказателства, че към датата на сключване на договора за правна защита ищцата е била регистрирана като безработна, търсеща работа /л. 61/, а ищецът е изплатил исковите суми едва след образуването на делото и извършената размяна на книжа по реда на чл. 131 ГПК.

Неоснователно е и възражението за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, доколкото същото е определено в минималния размер, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 от Наредба № 1/2004 год.

С оглед установеното, че претендираните суми – за трудово възнаграждение в общ размер на 1451,51 лв. и обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ – в размер на 516,24 лв. са погасени чрез плащане в хода на процеса, не се обуславя извод за отхвърляне на исковете като неоснователни, а за отхвърлянето им като погасени чрез плащане.

Това води до различни правни последици по отношение на разноските.

Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът има право на разноски съобразно отхвърлената част от иска, но това касае случаите, в които се отхвърля иска като неоснователен.

В случая исковете по чл. 128, т. 2 и чл. 222, ал. 1 КТ се отхвърлят като погасени чрез плащане, като е установено, че то е настъпило след депозиране на исковата молба и след връчването й на ответника, поради което следва да се приеме, че с поведението си последният е станал причина за завеждане на делото по тези искове – арг. от противното на чл. 78, ал. 2 ГПК и да понесе отговорност за направените от ищцата разноски съразмерно с тази част от предявените искове, като бъде осъден да заплати на адв. Р. Б., МАК, възнаграждение за адвокатско представителство на ищцата в размер на 367,74 лв.

Поради отхвърлянето на иска по чл. 224, ал. 1 КТ като неоснователен, ответникът също има право на разноски, но доколкото не ги доказа, такива не следва да му се присъждат.

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да плати по сметка на съда следващата се държавна такса и разноски в размер на 100,06 лева съгласно правилото на чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, определена пропорционално на погасените в хода на производството искове, както и 100 лв. – разноски за съдебно-счетоводна експертиза.

По изложените съображения съдът ,

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ предявените от Е.И.К., ЕГН **********, от ****, срещу МАНИФАТУРА ФОРТЕ ЕООД, ЕИК *********, ****, искове за осъждане на ответника да заплати на основание чл. 128, т.2 КТ сумата от 1451,51 лева, представляваща дължимо трудово възнаграждение, както следва: - 619,54 лв. за м. Февруари, 2015 год., - 472,30 лв. за м. Март, 2015 год. и - 359,67 лв. за м. Април, 2015 год., ведно със законната лихва за забава върху главниците от датата на подаване на исковата молба, както и на осн. чл. 222, ал. 1 КТ да заплати сумата от 516,24 лв., представляваща обезщетение за уволнение поради спиране на работата за повече от 15 дни, с приспадане на дължимите от работника данък общ доход и осигуровки, КАТО ПОГАСЕНИ ЧРЕЗ ПЛАЩАНЕ в хода на делото, като отхвърля иска по чл. 222, ал. 1 КТ за сумата от 86,27 лв. до претендираният размер от 602,51 лв. като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ОТХВЪРЛЯ предявеният от Е.И.К., ЕГН **********, от ****, срещу МАНИФАТУРА ФОРТЕ ЕООД, ЕИК *********, ****, иск за осъждане на ответника да заплати на основание чл. чл. 224, ал. 1 КТ да заплати сумата от 229,52 лв., представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск, КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, МАНИФАТУРА ФОРТЕ ЕООД, ЕИК *********, ****, да заплати на адв. Р.В.Б.,***, адвокатско възнаграждение в размер на 367,74 лв. /триста шестдесет и седем лева, 74 ст./, съобразно погасената чрез плащане в хода на делото част от исковете.

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 ГПК МАНИФАТУРА ФОРТЕ ЕООД, ЕИК *********, **** да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд гр. Лом сумата от 200,06 лв. – държавна такса и разноски съобразно погасената в хода на производството част от исковете.

Решението подлежи на въззивно обжалване от страните, в 14- дневен срок от съобщението, пред Окръжен съд – Монтана.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: