Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр. Лом, 12.08.2015 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Ломският районен съд, в публичното съдебно
заседание на първи юли, две хиляди и петнадесета година в състав:
при
секретаря Р.Д., като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 154 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Иск с правно основание
чл. 4, вр. чл.
2 ал. І т. 1 от Закона за отговорност на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ - осъдителен
иск за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от дейност на
правозащитните органи.
Предявен е иск от К.В.П., ЕГН **********,***,
със съгласието на своята майка и законен представител С.П.Д., чрез пълномощника
си, адв. С. П., МАК, срещу Главна Прокуратура на Република
България, представлявана от Главния прокурор С.Ц., за неимуществени вреди в резултат от незаконно наложена
мярка за неотклонение «Задържане под стража».
Фактическите твърдения в исковата молба са следните :
Ищецът е обвинен в
извършването на тежко умишлено престъпление по ДП № 801/2014 год. на РУ МВР –
Лом.
На 09.12.2014 год.
бил задържан от органите на полицията за срок от 24 часа. След изтичането му –
за още 72 часа с постановление на наблюдаващият прокурор, като същевременно е
било внесено искане пред МОС за вземане на постоянна мярка за неотклонение
„Задържане под стража“, каквато е била взета с Определение от 12.12.2014 год.
по ЧНД № 166/2014 год. на МОС. С Определение от 18.12.2014 год., по ВЧНД №
1164/2014 год. на САС, взетата от
окръжния съд мярка за неотклонение била обявена за незаконосъобразна и той бил
освободен.
В следствие на
прекараното в ареста време, ищецът, който е непълнолетен, се затворил в себе
си, не смеел да излиза от дома си, трудно контактувал дори с близките си. Това
наложило ползването на социална услуга – срещи с психолог за следващите година
и половина.
Освен това, от
задържането си той е бил възпрепятстван да посещава училище.
Затова
е сезирал съда със своето
Искане: да бъде осъден ответника да
заплати на ищеца сумата от 10 000 лв. неимуществени
вреди, причинени в резултат незаконното му задържане, свързани с преживян
стрес, страх, психични проблеми, непосещаване на училище.
Писмен отговор от ответника
е постъпил в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК.
В
отговора си ответникът, чрез В. Илиев, прокурор на РП – Лом оспорва исковете по
основание и размер и моли да бъде отхвърлен.
Твърди, че срещу
ищеца е образувано досъдебно производство № 801/2014 год. по описа на РУ МВР –
Лом, за престъпление по чл. 115, вр. чл. 63, ал. 1, т. 2 НК.
С Определение от
12.12.2014 год. на МОС действително по отношение на ищеца е била взета
най-тежката мярка за процесуална принуда – задържане под стража, която, с
определение от 18.12.2014 год. е била изменена в по-лека мярка за неотклонение,
а именно «Под надзор при ИДПС».
Счита, че
изменението на мярката за неотклонение не определя първоначално взететата
таказа като «незаконна» по см. чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗАДАВ, нито сочи на нарушение
на чл. 5 от КЗПЧОС /каквито обстоятелства ищеца не е посочил/.
Още повече,
наказателното производство не е приключило към настоящия момент и още е във
фазата на досъдебното производство.
Счита претенцията и
за недоказана. Счита, че евентуално, ако съдът прецени друго, отговорността на
прокуратурата не седва да се ангажира за целия исков период, като следва да се
отчете периода, касаещ само и единствено действия на административните органи
при МП.
Счита за
законосъобразно – тъй като е послужило за осигуряване на обвиняемия /сега ищец/
пред съда и наложеното с постановление на наблюдаващият прокурор задържане за
срок от 72 часа.
Алтернативно счита
исковата претенция за силно завишена, в противоречие с разпоредбата на чл. 52
ЗЗД.
Предвид становището на ответника, съдът е
приел, че спорни са както основателността на претенцията, така и размерът на
претендираните неимуществени вреди.
Всяка от страните носи доказателствената
тежест на твърдените в нейна полза обстоятелства.
Съобразно правилата за разпределение на
доказателствената тежест /чл.154, ал.1 от ГПК/, ищецът следва да установи при
условията на пълно главно доказване правопораждащите факти – възникването на
спорното право и размера му.
В този смисъл, съдът е приел, че ищецът не е
ангажирал доказателства за наличието на основанието за претенцията си и му е
указал да ангажира доказателства за размера на претърпените неимуществени
вреди, причинно-следствената връзка между тях и основанието.
В
съдебно заседание ищецът
К.П., редовно призован се представлява от своята майка и законен
представител С.П.Д. и от адв. С. П., МАК, който поддържа иска, като счита същият
за доказан по основание и моли да претенцията му да бъде уважена. Претендира и
направените по делото разноски. Развива съображенията си в писмена защита, като
счита, че отговорността на ответника произтича от факта, че по отношение на
ищеца е била взета мярка за неотклонение „Задържане под стража“ в досъдебното
производство, която е била счетена за незаконосъобразна от въззивния съд и
отменена, като според него в случая е ирелевантно обстоятелството, че въззивния
съд е взел друга, по-лека мярка за неотклонение.
Счита, че обезщетението следва да се присъди
за целия период – от момента на задържането, до момента на освобождаването на
ищеца, включително и за денонощието, през което ищецът е бил задържан след
разпореждането на САС за незабавното му освобождаване до фактическото такова,
тъй този период е пряка и непосредствена последица от незаконното искане за
задържане на ответника, в условията на обвързана компетентност по смисъла на т.
10 от ТР № 3/22.04.2005 год., ОСГК на ВКС.
Счита, че размерът на претенцията е съобразен
с установената от ЕСПЧ практика и възрастта на ищеца и се доказва от приетите
по делото доказателства, в т.ч. и от заключението на съдебно-психологичната
експертиза.
Ответникът,
Прокуратурата на Република България се представлява от прокурора при ЛРП Валери
Илиев, който оспорва исковете като неоснователни и недоказани. Излага
съображенията си в писмена защита.
Счита, че първоначалната мярка за неотклонение
„задържане под стража“ по отношение на ищеца е взета от първоинстанционния съд,
като според него, за решението на съда и за поведението на служителите в
арестите и затворническата администрация към ищеца не следва да се ангажира
отговорността на ПРБ и за това претенцията на ищеца е неоснователна за целия
период на задържането под стража, като счита, че този ответник не е пасивно
материалноправно легитимиран за времето след внасянето на искането за вземане
на мярката за неотклонение „Задържане под стража“ в съда, доколкото именно
съдът е органът, постановил мярката. А постановеното преди това задържане за
срок от 72 часа е законосъобразно, доколкото е имало за цел да подсигури
явяването на обвиняемия/ищец в съда. Твърди, че при евентуална осъдителна
присъда на ищеца ще бъде зачетено времето, през което е бил с мярка за
неотклонение „Задържане под стража“.
В условията на евентуалност оспорва
претенцията по размер, като изключително завишена и несъответстваща на
принципите на чл. 52 ЗЗД.
Съдът,
като прецени събраните по делото писмени и гласни доказателства, приема за
установено следното:
От фактическа
страна:
От доказателствата по ЧНД № 166/2014 год. на МОС
се установява, че:
ДП № 801/2014 год. на РУ на МВР – Лом е
започнало на 09.12.2014 год., срещу К.В.П., ЕГН **********, за престъпление по
чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 2 НК. В последствие
пострадалият от престъплението е починал в болницата, а на обвиняемия, на
11.12.2014 год. е предявено ново обвинение – по чл. 115, вр. чл. 63, ал. 1, т.
2 НК.
С оглед осигуряването му пред съда, с
Постановление на МОП обвиняемият е бил задържан за срок от 72 часа, считано от 15,30 часа на 09.12.2014 год.
С Определение от 12.12.2014 год. на МОС, по
ЧНД № 166/2014 год., по отношение на ищеца е взета мярка за неотклонение
„Задържане под стража“.
С Определение от 18.12.2014 год. на САпС по ВЧНД № 1164/2014 год., мярката за
неотклонение е била отменена, като по отношение на обвиняемия е била взета
по-лека мярка за неотклонение – „Под надзор при ИДПС“.
Видно от приложената /л. 41/ справка от ГДИН,
ОС ИН – Монтана, обвиняемият е бил
освободен от ареста на 19.12.2014 год., с протоколно определение на САпС от
18.12.2014 год., с който мярката му за неотклонение е била изменена.
Разследването по досъдебното производство не е приключило към 30.06.2015 год.
От заключението на приетата по делото
съдебно-психологична експертиза, изготвена от в.л. Н.Я.С.-Л. се установява, че
ищецът К.П. е на 16 години, в средата на юношеството, като процесът на
личностовото му оформяне не е приключил. По данни от майката, преди около две
години, след смъртта на баща си, той станал по-затворен, мълчалив. През есента
на 2014 год. започнал да се променя – натрупал отсъствия в училище, затворил се
в себе си, не смеел да излиза сам. След излизането му от ареста въпросът за
посещаването на училище не бил поствян изобщо, тъй като за него и майката
физическото му оцеляване било приоритет. Чувствал се застрашен. Живее почти в
социална изолация, която се отразява на неговото психично развитие негативно.
Според вещото лице, описаното не е в пряка връзка със задържането му под
стража, а е изводимо от целия комплекс от събития, случващи се с него,
включително задържането под стража, но и случилото се преди и след това. При
всички положения, според вещото лице задържането под стража е преживяване с
негативен емоционален заряд, свързано най-вече с преживяването като
несправедливо и несъризмеримо с вината му отношение.
В съдебно заседание вещото лице допълва, че
ищецът е имал поведенчески проблеми далеч преди процесното събитие. Естествено е,
че самото задържане също е психологически стрес, който е дошъл след случилото
се на 08/09 декември /инкриминираното събитие/, но за него събитията след
излизането от ареста са били преживявани по-тежко и са били свързани със страх
и тревога от близките на убития. Като цяло го определя като емоционално незрял,
с по-нисък интелект. Не споделял за проблеми в ареста, не можел да каже колко
дни е продължило задържането. Това време за него било покрито, което в.л.
определя като тип амнезия. Допуска това да е защитна реакция, но също допуска и
това да е намалена възможност за критично обсъждане.
Изолацията, невъзможността да контактува с
връстници, приятели и близки, въпросите около досъдебното производство и
неяснотата там също се отчитат като стресогенни фактори.
Изслушана при условията на чл. 176 ГПК,
майката и законен представител на ищеца, С.П.Д.
заявява, че делото в Апелативен съд София е било на 19-ти декември и там синът
й бил освободен, но не могли да го вземат веднага, казали им „като го превозят
до Монтана тогава“. На следващия ден
синът й се обадил по телефона и й казал, че е освободен, намира се пред
полицията в гр. Монтана, да дойде да го прибере. Тя отишла. Намерила го
изплашен. Треперел, гледал неадекватно. Буквално бил пуснат на улицата. Не е
подписвала никаква разписка, че й го предават. От тогава не е в добро
състояние. Неадекватен, изплашен, не контактува с никой, освен с нея и братята
си. За него преживяваното е стрес – случилото се преди ареста, самия арест,
страх от бъдещето. До арестуването му не се е отделял от семейството си.
Преди това, при задържането му не била
допусната да го види, не й била предоставена никаква информация от страна на
служителите на полицията.
От показанията на свид. Я.П.Н., баба на ищеца се установява, че непосредствено след
задържането на ищеца отишли в полицията, но не били допуснати да го видят. След
освобождаването му от ареста, детето било променено коренно. По нейна
инициатива го консултирали с психолог при Отдел „Закрила на детето“ при ДСП –
Лом. Там ги посъветвали да го изведат за малко от града. Детето не говорело
много. Стресирано е от всичко, и от ареста, и от събитията преди него.
Иска се /след уточнението на претенцията/: да
бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 10 000 лв. неимуществени вреди, причинени в
резултат незаконното му задържане под стража от момента на задържането му до
неговото освобождаване, свързани с преживян стрес, страх, психични проблеми,
непосещаване на училище.
От
обстоятелствената част на исковата молба е видно, че претендираният период
обхваща времето от 09.12.2014 год., когато ищецът е бил задържан по ЗМВР за 24
часа, периода от 72 часа на постановеното от прокуратурата задържане – също от
09.12.2014 год. до 12.12.2014 год., когато е постановено Определението по НЧД №
166/2014 год. на МО, от последната дата – до 18.12.2014 год., когато е
постановено Определението по ВЧНД № 1164/2014 год. на САпС и накрая – от
постановяването на последното определение – до 19.12.2014 год., когато ищецът е
бил реално освободен от арестните помещения на СА – Монтана.
І.
Правна
квалификация на спора и фактически състав на правната норма:
От съдържанието на
исковата молба съдът прави извода, че ищеца претендира обезщетение за
неимуществени вреди на едно правно основание - поради незаконно задържане под
стража .
При това
изложение на обстоятелствата в исковата
молба и направеното искане следва извода, че правното основание на предявените
искове е нормата на чл. 2 ал. І т. 1 и чл. 4
от Закона за отговорност на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ -
осъдителен иск за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от
дейност на правозащитните органи.
Фактическият
състав на посочената правна норма е следния :
В производството по обезщетение за причинените
вреди съдът не е компетентен да обсъжда законосъобразността на наложената
мярка за неотклонение (основанията за налагането й), тъй като това следва да бъде осъществено в отделно производство и
по надлежния процесуален ред.
За възникване
на отговорността на правозащитните органи в тази хипотеза е необходимо наложената мярка за неотклонение „задържане
под стража“ да бъде отменена поради липса на законно основание.
Този елемент от
фактическия състав на правната норма се характеризира със следното:
На първо място, правно
значение има отмяната, а не изменението на мярката за
неотклонение в по-лека;
На второ място, отмяната
на мярката за неотклонение „задържане под стража“ трябва да бъде извършено по реда на инстанционния контрол, в самостоятелно
съдебно производство;
Така например, оправдателната
присъда, с която се отменя марката за неотклонение „задържане под стража“ не я
определя , като „незаконна“, тъй като
отмяната не е извършена по реда на инстанционния контрол, а представлява
законово следствие на освобождаването на обвиняемия или подсъдимия от
наказателна отговорност –чл. 309 от НПК.
Именно поради това, искът е неоснователен .
От доказателствата по делото се установява, че мярката за неотклонение
„задържане под стража“, която е взета по отношение на ищеца не е
отменена по реда на инстанционния
контрол като незаконна, а е изменена в по-лека такава, а именно „Под надзор на
ИДПС“.
Действително, искането за обезщетение за незаконно
задържане под стража представлява
самостоятелно основание за отговорност на правозащитните органи (чл. 2, ал. 1, т.1 ЗОДОВ).
По реда на чл.2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ
държавата отговаря самостоятелно за вреди само в случаите когато задържането
под стража е изрично отменено като
незаконно, независимо от начина на развитие на наказателното производство.
Ако, обаче, мярката за неотклонение не е била
отменена като незаконна, но лицето е оправдано или наказателното производство е
прекратено, държавата отговаря по реда на чл. 2, т. 3 от ЗОДОВ и обезщетението
за причинените от незаконното обвинение неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконното
задържане под стража. Субекти на тази отговорност могат да бъдат само
правозащитни органи, оправомощени да повдигат и подържат обвинения за
престъпления от общ характер, какъвто орган се явява Прокуратурата на Република
България.
Съдът споделя становището на процесуалният
представител на ищеца, че съгл.
текста на т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 год., ОСГК на ВКС по ТД № 3/2204 год. е
предвидено, че държавата отговаря за незаконно задържане без значение какъв е
изходът от наказателното производство, но в случая счита, че диспозитива на т.
13 от решението следва да се съобразени и с мотивите към т. 13 на ТР № 3/2005
год., които съдът си позволява да цитира:
„13. Незаконна
е мярката за неотклонение "задържане под стража", когато не отговаря на изискванията по чл. 152а,
ал. 7 НПК във вр. с чл. 152 НПК.[1]
Държавата отговаря за вреди по чл. 2, т. 1
ЗОДВПГ[2],
когато задържането под стража е отменено
като незаконно, независимо от развитието на досъдебното и съдебно производство.
В тези случаи обезщетението се определя самостоятелно“ ...
Съдът не споделя становището на процесуалният
представител на ищеца, че самият факт на отмяната на задържането е достатъчен
за присъждане на обезщетение.
Защото за да бъде счетено задържането за
незаконно, следва въззивният наказателен съд да е приел, че не са налице
основания за вземането на каквато и да било мярка за неотклонение, а не както е
в случая – че взетата мярка е неадекватна на степента на обществена опасност на
дееца и да е взел по-лека такава.
По гореизложените съображения, претенцията
следва да се отхвърли за претенираният период от 09.12.2014 год. до 18.12.2014
год.
Що се отнася за времето от постановяването на
Определението от 18.12.2014 год. по ВЧНД № 1164/2014 год. на САпС, като видно
от протокола от съдебното заседание, същото е приключило в 14,30 ч., до
19.12.2014 год., когато – видно от приложената справка от Областна служба
„Изпълнение на наказанията“ – Монтана, когато ищецът е бил освободен от ареста:
В писмената си защита процесуалният
представител на ищеца счита, позовавайки се на т. 10 от ТР № 3/2014 год., ОСГК,
ВКС, че в случая прокуратурата следва да отговаря в условията на обвързана
компетентност за действията на администрацията.
За да прецени основателността на претенцията
за този времеви отрязък, съдът взе предвид следното:
Съгл. т. 10 от ТР № 3/2004 год:
„Органите на следствието и на прокуратурата не носят самостоятелна отговорност за
вредите, настъпили в резултат на незаконни действия или актове на
администрацията. Тези органи носят отговорност само в случаите по чл. 2, т. т. 1 и 2 ЗОДВПГ.
В случаите на чл. 2, т. 5 ЗОДВПГ отговорност
се носи от съда.
Административният орган, изпълнил разпореждане на органи на следствието или на прокуратурата,
не носи отговорност за вреди, ако издаденият от него административен акт бъде
отменен.
Претърпените вреди от незаконно действие или
акт на администрацията, осъществени по
нареждане на орган на следствието или прокуратурата, се преценяват при
определяне размера на обезщетението, което се присъжда на основание чл. 2, т. 1
и т. 2 ЗОДВПГ“.
Според мотивите към т. 10:
„Когато незаконно действие или акт на
администрацията се осъществяват по
нареждане на органите на следствието или прокуратурата, административният
орган не носи отговорност. Така например, органите на следствието и прокуратурата
могат да разпоредят по отношение на обвиняемото лице да бъдат взети мерки за
ограничаване на свободното му придвижване извън пределите на страната - чл.
153а НПК. В този случай принудителната административна мярка се прилага с
мотивирана заповед издадена от министъра на вътрешните работи (чл. 75 във вр. с
чл. 78 от Закона за българските документи за самоличност ) или от председателя
на Държавната комисия по сигурността на информацията. В тези и други случаи на принудителни административни мерки администрацията
действа при условията на обвързана компетентност и при отмяна на
административния акт бъде отменен административният орган не носи отговорност
за вреди.
Органите на прокуратурата и следствието не носят самостоятелна отговорност за вредите, настъпили в резултат
на незаконно действие или акт, които са осъществени по тяхно нареждане, защото
хипотезите на тяхната отговорност са изчерпателно изброени с чл. 2, т. 1 и т. 2
ЗОДВПГ, а наличието на вреди от такива актове и действия се преценява при определяне
глобалния размер на обезщетението, което се присъжда на основание чл. 2 ЗОДВПГ.
Аргумент в
подкрепа на това разбиране е, че при отмяната на принудителни административни
мерки, наложени от прокуратурата, не
е предвидена самостоятелна отговорност, каквато е предвидена по чл. 2, т. 5
ЗОДВПГ, когато административната мярка е наложена от съда.“
Настоящият случай не е такъв. Органите на ГДИН
в лицето на Областна служба „Изпълнение на наказанията“ – Монтана не са действали по нареждане на
прокуратурата, като са освободили ищеца в деня, следващ постановяването на
Определението от 18.12.2014 год. по ВЧНД № 1164/2014 год. на САпС и за това
прокуратурата не следва да носи отговорност за тези им действия.
За това искът следва да се отхвърли изцяло, за
целия претендиран период като неоснователен.
С оглед изхода на спора направените от ищеца
разноски за водене на делото следва да останат в негова тежест. От своя страна,
ответникът не претендира и не доказва разноски.
На осн. чл. 10 ЗОДОВ, ищецът ще следва да бъде
осъден да заплати направените във връзка с водене на делото разноски в размер
на 110 лв., от които 10 лв. –държавна такса и 100 лв. за съдебно-психологичната
експертиза.
Предвид на
гореизложеното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ ИСКА на К.В.П., ЕГН **********,***,
със съгласието на своята майка и законен представител С.П.Д.,***, срещу Прокуратурата на Република България, със седалище
гр. София , бул. “Витоша” № 2, представлявана от Главния прокурор на Република България, С.Ц., за
заплащане на обезщетение в размер на 10 000 лв., представляващо причинени
неимуществени вреди от неправомерното му
лишаване от свобода за периода от 09.12.2014 год. до 19.12.2014 год., за това,
че е бил задържан с мярка за неотклонение «Задържане под стража» по досъдебно
производство № 801/2014 год. по описа на РУ МВР – Лом, която мярка в
последствие е била отменена с Определение от 18.12.2014 год. на САпС по ВЧНД № 1164/2014 год., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА К.В.П., ЕГН **********,***, със съгласието на своята
майка и законен представител С.П.Д.,*** да заплати в полза на държавата, по сметка ЛРС сумата от 110 лв.,
представляваща държавна такса 10,00 лв. (десет лева), и 100 лв. (сто лева)
разноски за вещо лице, както и 5 (пет) лева държавна такса при служебно
издаване на изпълнителен лист.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – Монтана в 14-дневен срок от
съобщението до страните че е изготвено.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
[1] На редакцията на чл. 157а, ал. 7 НПК
/отм./ съответства сега действащата норма на чл. 64, ал. 4 НПК.
[2] Съгл. чл. 2, т. 1 ЗОДОВГ, ред. Бр.
60/1988 год., държавата отговаря за вредите, причинените на граждани от
органите на дознанието, следствието, прокуратурата, съда и особените юрисдикции
от незаконно задържане под стража, включително и като мярка за неотклонение,
когато то е отменено поради липса на законно основание.