Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр.
Лом, 19.06.2014 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Ломският районен съд, в публичното съдебно
заседание на тридесети април, две хиляди и четиринадесета година в състав:
при
секретаря Р.Д., като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 25 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Иск с правно основание чл. 4, вр. чл. 2 ал. І т. 1 от
Закона за отговорност на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ - осъдителен иск за заплащане
на обезщетение за причинени неимуществени вреди от дейност на правозащитните
органи.
Предявен е иск от Й.И.Т.,***, чрез
пълномощника си, адв. С. П., МАК, срещу Главна Прокуратура на Република
България, представлявана от Главния прокурор С.Ц., за
неимуществени вреди в резултат от неоснователно наложена мярка за неотклонение
«Задържане под стража».
Фактическите твърдения в исковата молба са следните :
От 02.06.2009
год., до 26.11.2009 год., ищеца е бил задържан, с наложена му мярка за
неотклонение „Задържане под стража“ по НОХД № 120/2009 год. на ОС – Монтана и
съответното досъдебно производство.
С присъда от
26.11.2009 год. ОС – Монтана е оправдал ищеца по повдигнатите му обвинения по
чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, като била отменена и мярката за
неотклонение.
Ищеца обаче
прекарал в ареста общо 178 дни по обвинение в престъпление, което не е
извършил. От това е претърпял неимуществени вреди.
За
това е сезирал съда със своето ИСКАНЕ: да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 17 800 лв. неимуществени вреди, причинени в
резултат на неправомерното му лишаване от свобода за срок от 178 дни по
обвинение, по което ищецът е бил оправдан.
Претендира и
разноските по водене на делото.
Писмен
отговор е постъпил от ответника в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК.
В
отговора си ответника, чрез Е. Л., прокурор на РП – Лом оспорва исковете по
основание и размер.
На първо място
твърди, че в случая не е налице соченото нарушение на чл. 5 КЗПЧОС, доколкото
ищеца не претендира вреди от повдигнатото му обвинение, по което е оправдан, а
такива – претърпени в резултат от задържане, каквито не могат да се претендират
самостоятелно.
Твърди,
че не е доказана претенцията и по размер.
Прави възражение
за изтекла погасителна давност по отношение на претенцията за лихви.
Предвид становището на ответника, съдът е
приел, че спорен е размерът на претендираните неимуществени вреди и дължимостта
на обезщетението за лихви
Съобразно правилата за разпределение на доказателствената
тежест /чл.154, ал.1 от ГПК/, ищецът следва да установи при условията на пълно
главно доказване правопораждащите факти – възникването на спорното право и
размера му.
В този смисъл, съдът приема, че ищецът е
ангажирал доказателства за наличието на основанието за претенцията си. Следва
да ангажира доказателства за размера на претърпените неимуществени вреди и
причинно-следствената връзка между тях и основанието.
В
съдебно заседание
ищецът Й.И. Т., редовно призован се
явява лично и с адв. С. П., МАК, който поддържа иска, като счита същият за
доказан по основание и моли да претенцията му да бъде уважена. Претендира и
направените по делото разноски.
В писмена защита излага съображенията си в
горната насока, като счита, че отговорността на ответника произтича от факта на
влязлата в сила оправдателна присъда по НОХД № 120/2009 год. на МОС. Тъй като
действително ищецът е осъждан многократно за престъпления от общ характер,
включително са му налагани наказания „лишаване от свобода“, той не претендира
за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 отЗОДОВ. Но счита, че това обстоятелство не
освобождава ответника от отговорността за задържането му за престъпление, което
той не е извършил.
Не споделя становището на представителя на
ответника, че вреди от задържане под стража не могат да се претендират
самостоятелно, без иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от закона. Според него, в текста
на т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 год., ОСГК на ВКС по ТД № 3/2204 год: „Обезщетението за неимуществени вреди от
деликтите по чл. 2, т. 2, пр. 1 и пр. 2 ЗОДВПГ включва и обезщетението за вреди
от незаконно наложената мярка за неотклонение "задържане под стража",
а обезщетението за имуществени вреди се присъжда самостоятелно“, няма и намек,
че не може вредите от задържане под стража да се претендират самостоятелно от
вредите по т. 3, още повече, законодателят е разделил двата вида деликти, като
отделни основания за претендиране на вреди.
Счита, че самият факт на задържането е
достатъчен за присъждане на обезщетение, ако в последствие обвиняемият е
оправдан.
Счита също, че мярката за неотклонение
„задържане под стража“ не може да се разглежда самостоятелно, тъй като при
постановяването на оправдателна присъда няма как времето, за което обвиняемият
е бил лишен от свобода са бъде приспаднато и именно за това му се дължи обезщетение. Защото през това време
ищецът е бил лишен от право на свободно придвижване, от възможността да се
грижи за децата си /макар да не се е доказало колко деца има/, да търси работа,
както и от обичайният си живот. Бил е лишен от основно човешко право без
основание, защото обстоятелството, че ищецът има многобройни осъждания не дава
право на ответника да го задържа всеки път, когато има извършено престъпление.
Горното според ищеца обуславя основателността
на претенцията. Относно претендираният размер, счита, че същият е съобразен с
принципите на справедливост, заложени в чл. 52 ЗЗД. Позовава се на Решението по
дело № 34529/2010 год. на ЕСПЧ „Гуцанови срещу България“, по което е присъдено
обезщетение от 40 000 евро – размер, много по-нисък от претендираният, а
се касае за граждани на една и съща държава, с равни права.
Ответникът, Прокуратурата на
Република България се представлява от прокурора при ЛРП Е. Л., която оспорва
исковете като неоснователни и недоказани. Излага съображенията си в писмена
защита.
Счита, че действително е установено, че срещу
ищеца е било образувано ДП № 422/2009 год. на РУП – Лом, за престъпление по чл.
199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, по което, с
Определение на МОС от 02.06.2009 год. е взета мярка за неотклонение „Задържане
под стража“. С Присъда от 26.11.2009 год., ищецът е бил оправдан, а мярката му
за неотклонение – отменена. Отмяната обаче не е извършена по реда на
инстанционният контрол като незаконна, а представлява законово следствие от
признаването на подсъдимия за невинен. За това счита, че в случая не е налице
нарушение на чл. 5 КЗПЧОС, а и ищеца не излага такива твърдения в исковата си
молба. И тъй като ищецът не претендира и вреди от неоснователно повдигнато му обвинение,
не са налице в случая предпоставките да бъде ангажирана отговорността на
Прокуратурата като правозащитен орган по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, а вредите от
задържането в случая не могат да се претендират самостоятелно.
Счита също, че претенцията е останала
недоказана и по размер, а отделно от това – е завишена и несъответстваща на
принципите на чл. 52 ЗЗД.
Поддържа и направеното с отговора възражение
за изтекла погасителна давност на претенцията за лихви за периода над три
години назад от датата на предявяване на иска. /20.12.2013 год./
Съдът, като прецени
събраните по делото писмени и гласни доказателства, приема за установено
следното:
От фактическа
страна:
От доказателствата по НОХД № 120/2009 год. на МОС
се установява, че:
ДП № 422/2009 год. е започнало на осн. чл.
212, ал. 3 НПК, с Протокол за оглед на местопроизшествие от 30.05.2009 год. на
РУП – Лом.
С Постановление за привличане на обвиняем и
вземане на мярка за неотклонение от 30.05.2009 год., на ищеца е предявено обвинение
за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2
НК.
С Постановление на МОП от 30.05.2009 год.,
ищецът е бил задържан за 72 часа, считано от 17,30 часа на 30.05.2009 год.
С Определение от 02.06.2009 год. на МОС, по
ЧНД № 72/2009 год., по отношение на ищеца е взета мярка за неотклонение
„Задържане под стража“.
С Определение от 11.06.2009 год. на САпС по
ВЧНД № 213/2009 год., мярката за неотклонение е била потвърдена.
С Определение от 21.08.2009 год. по ЧНД №
100/2009 год., МОС е оставил без уважение искането на ищеца за изменение на
наложената му най-тежка мярка за неотклонение, потвърдил е взетата такава –
„Задържане под стража“ и на осн. чл. 65, ал. 6 НПК е определил 2-месечен срок,
в който обвиняемият не може да прави ново такова искане. Определението е влязло
в сила на 25.08.2009 год.
След приключване на досъдебното производство,
по Обвинителен акт от 15.09.2009 год., по отношение на ищеца и по същото
обвинение, е образувано НОХД № 120/2009 год. на МОС.
С Присъда от 26.11.2009 год. на МОС по НОХД №
120/2009 год., ищецът е оправдан. /оправдан е бил и другият подсъдим/. С
протоколно определение от същата дата е отменена и мярката му за неотклонение
„Задържане под стража“.
С Присъда № 5/03.02.2010 год. по ВНОХД № 859/2010
год. на Апелативен съд – София, присъдата на МОС е потвърдена по отношение на
ищеца и отменена по отношение на другия подсъдим, като последният е бил признат
за виновен.
С Решение № 308/31.05.2010 год. на НКС, ІІІ
НО, по н.д. № 255/2010 год., въззивната присада е била оставена в сила.
Не е спорно между страните и се установява от
приложената Справка за съдимост, че ищецът е осъждан с 10 влезли в сила присъди
за умишлени престъпления от общ характер, за престъпления против собствеността,
последните три от които – извършени при условията на опасен рецидив.
От представената от ответника Справка за
образувани и водени срещу ищеца досъдебни производства в ЛРП се установява, че
за периода 2001 – 2011 год. срещу него са били образувани 14 досъдебни производства
за престъпления против собствеността.
От показанията на свидетелите И.Т.М. и Ж.А.Ш.,
родители на ищеца се установява, че в ареста синът им се е чувствал зле. Според
майката, той е лежал невинен в ареста шест месеца. През това време не можел да
се грижи за приятелката и децата си и това го измъчвало. Докато бил в ареста,
едното от децата му починало, но не му било разрешено да присъства дори на
погребението. /децата му не са били припознати, а за починалото дете бабата и
дядото не могат да си спомнят кога е станало това. Нямат и смъртен акт./
І. Правна квалификация на спора и фактически състав на правната норма .
От съдържанието на
исковата молба съдът прави извода, че
ищеца претендира обезщетение за неимуществени вреди на едно правно
основание - поради незаконно задържане под стража .
Това основание е
посочено в исковата молба, с която е сезиран съда и се поддържа неотклонно от
ищеца и процесуалният му представител.
При това
изложение на обстоятелствата в исковата
молба и направеното искане следва извода, че правното основание на предявените
искове е нормата на чл. 2 ал. І т. 1 и чл. 4
от Закона за отговорност на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ -
осъдителен иск за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от
дейност на правозащитните органи.
Фактическият
състав на посочената правна норма е следния :
В производството по обезщетение за причинените
вреди съдът не е
компетентен да обсъжда законосъобразността на наложената мярка за неотклонение (основанията
за налагането й), тъй като това
следва да бъде осъществено в отделно производство и по надлежния процесуален
ред.
За възникване на
отговорността на правозащитните органи в тази хипотеза е необходимо наложената мярка за неотклонение „задържане
под стража“ да бъде отменена поради липса на законно основание.
Този елемент от
фактическия състав на правната норма се характеризира със следното:
На първо място, правно
значение има отмяната, а не изменението на мярката за
неотклонение в по-лека ;
На второ място, отмяната
на мярката за неотклонение „задържане под стража“ трябва да бъде извършено по реда на инстанционния контрол, в самостоятелно
съдебно производство;
Така например, оправдателната
присъда, с която се отменя марката за неотклонение „задържане под стража“ не я
определя , като „незаконна“, тъй като
отмяната не е извършена по реда на инстанционния контрол, а представлява
законово следствие на освобождаването на обвиняемия или подсъдимия от
наказателна отговорност –чл. 309 от НПК.
Именно поради това, искът е неоснователен .
От доказателствата по делото се установява, че мярката за неотклонение
„задържане под стража“, която е взета по отношение на ищеца не е
отменена по реда на инстанционния
контрол като незаконна.
Действително, искането за обезщетение за незаконно
задържане под стража представлява
самостоятелно основание за отговорност на правозащитните органи (чл. 2, ал. 1, т.1 ЗОДОВ).
Обстоятелството, че в хипотезата на чл. 2 ал. 1 т.
3 от ЗОДОВ, за процесуална икономия, обезщетението се присъжда заедно с обезщетение за незаконно
обвинение в извършване на престъпление не означава, че обезщетенията имат едно
и също основание.
Основанията
за обезщетенията са различни и подлежат на самостоятелна преценка от съда.
По реда на чл.2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ
държавата отговаря самостоятелно за вреди само в случаите когато задържането
под стража е изрично отменено като
незаконно независимо от начина на развитие на наказателното производство.
Ако, обаче, мярката за неотклонение не е била отменена като незаконна, но
лицето е оправдано или наказателното производство е прекратено, държавата
отговаря по реда на чл. 2, т. 3 от ЗОДОВ и обезщетението за причинените от
незаконното обвинение неимуществени вреди обхваща
и вредите от незаконното задържане под стража. Субекти на тази отговорност
могат да бъдат само правозащитни органи, оправомощени да повдигат и подържат
обвинения за престъпления от общ характер, какъвто орган се явява Прокуратурата
на Република България.
Съдът не споделя становището на процесуалният
представител на ищеца, че в текста на т. 13 от
ТР № 3/22.04.2005 год., ОСГК на ВКС по ТД № 3/2204 год.: „Обезщетението за
неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, т. 2, пр. 1 и пр. 2 ЗОДВПГ включва и
обезщетението за вреди от незаконно наложената мярка за неотклонение
"задържане под стража", а обезщетението за имуществени вреди се
присъжда самостоятелно“, няма и намек,
че не може вредите от задържане под стража да се претендират самостоятелно от
вредите по т. 3, още повече, законодателят е разделил двата вида деликти, като
отделни основания за претендиране на вреди“.
Това тълкуване на диспозитива на т. 13 от
решението не е съобразено, а е в противоречие с мотивите към т. 13 на ТР №
3/2005 год., които съдът си позволява да цитира:
„13. Незаконна
е мярката за неотклонение "задържане под стража", когато не отговаря на изискванията по чл. 152а,
ал. 7 НПК във вр. с чл. 152 НПК.[1]
Държавата отговаря за вреди по чл. 2, т. 1
ЗОДВПГ[2],
когато задържането под стража е отменено
като незаконно, независимо от развитието на досъдебното и съдебно производство.
В тези случаи обезщетението се определя самостоятелно.
Ако
лицето е оправдано или образуваното наказателно производство е прекратено,
държавата отговаря по чл. 2, т. 2 ЗОДВПГ[3]. В тези случаи обезщетението
за неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконното задържане под стража.
Ако са настъпили имуществени вреди, обезщетението за тях не се поглъща, а се
присъжда самостоятелно с оглед особеностите на всеки конкретен случай.“
Съдът, предвид нормата на чл. 59, ал. 3 НК не
споделя и становището на процесуалният представител на ищеца, че самият факт на
задържането е достатъчен за присъждане на обезщетение, ако в последствие
обвиняемият е оправдан, още повече, че при постановяването на оправдателна
присъда няма как времето, за което обвиняемият е бил лишен от свобода са бъде
приспаднато и именно за това му се дължи
обезщетение.
И тъй като с исковата молба, в хода на
производството и със становището си по същество ищецът поддържа, че претендира обезщетение
за неимуществени вреди, причинени му само
и единствено от незаконното му задържане, каквото не се установява от
доказателствата по делото, искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
С оглед изхода на спора направените от ищеца
разноски за водене на делото следва да останат в негова тежест. От своя страна,
ответникът не претендира и не доказва разноски.
Предвид на
гореизложеното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ ИСКА на Й.И.Т.,***
срещу Прокуратурата на Република България, със седалище ***********,
представлявана от Главния прокурор на
Република България, С.Ц. за заплащане на
обезщетение в размер на 17 800 лв. за причинени неимуществени вреди от неправомерното му лишаване от свобода за срок от 178 дни по обвинение, по
което ищецът е бил оправдан, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – Монтана в 14-дневен срок от
съобщението до страните че е изготвено.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
[1] На редакцията на чл. 157а, ал. 7 НПК
/отм./ съответства сега действащата норма на чл. 64, ал. 4 НПК.
[2] Съгл. чл. 2, т. 1 ЗОДОВГ, ред. Бр.
60/1988 год., държавата отговаря за вредите, причинените на граждани от
органите на дознанието, следствието, прокуратурата, съда и особените юрисдикции
от незаконно задържане под стража, включително и като мярка за неотклонение,
когато то е отменено поради липса на законно основание.
[3] По сега действащият ЗОДОВ това е т. 3
на чл. 2, ал. 1.